Влакът бавно се поклащаше и както си е редно започнах да се унасям в сладка дрямка.

Всички звуци са ми познати-тракането на колелата, гласовете на хората от съседните купета, шумоленето на вестника, който мъжът срещу мен разлистваше.

Тишина, изпълнена със звуци.

На една от поредните гари в купето влезе жена. И като доказателство, че светът е едно голямо село, се оказа, че тя познава моя непознат спътник.

И се започна:

-Ха!Митко!Ти ли си?Не съм те виждала от години!Откакто те съкратиха от завода!Добре ли си?Как я караш?

-Хееей, Валя!Каква изненада!Радвам се да те видя!Как си ти?Децата?-мъжът сгъна припряно вестника и стана, за да помогне на жената да подреди всичките  чанти и кашони с буркани. След което те морно седнаха на седалката срещу мен.

Аз не съществувах.

В следващите няколко минути скоропостижно разбрах, че големият й син вече е студент първа година в Университета. Учил више, че ‘Нали знаеш, без више за никъде не си! Имаш ли вишо, парата ще те бие по ръцете!’ Месеци наред се е подготвял за изпитите и добре, че и професор Димитров бутнал едно рамо…Ама и ние му се отблагодарихме както трябва! Колко ракия, вино и месо му занесохме! А той все пари иска. Да е жив и здрав, нали помогна на детето…

-Да учи, че без образование не си за никъде.Не, че ако вземе диплома ще си намери работа, ама знаеш ли какво може да стане.Дано се променят времената, докато завърши – изпъшка Валя и снесе информация и за малкия си син.

-Много е буен. Не знам какво ще стане от него. Онзи ден се скарал с друго момче, та ме викаха  в училище да ми се карат. Умрях от срам!…Ама и аз съм се разприказвала една ….-изведнъж се усети морната майка -Кажи какво става с теб?-попита тя стария си познайник.

-Аз?Какво да ти кажа?Разведох се преди две години, ама още не сме се разбрали с моята за имотите.Не съм очаквал, че ще стигнеме до тук. Да се караме за вилата и за малкия парцел на село!-огорчено съобщи Митко и продължи с по-бодра нотка -Но поне работя. Те, парите не стигат за нищо. Знаеш как е. Ама за издръжката на дъщерята са достатъчни. Че порасна детето и си иска своето! Ако може и за сватба да събера, идеално ще стане.

И двамата ми спътници се замислиха. Всеки за нещо си свое. За миг се размечтах, че са си казали всичко…но не би…

-А ти работиш ли, или те съкратиха и теб?-Митко наруши тишината.

-Аааа, работя, слава Богу!-гордо съобщи дамата-И мен ме съкратиха от завода като теб, но бързо си намерих работа в един частен цех. Правиме свещници от ковано желязо. Ама шефа ни, нали е частник, съдира ни кожите от бачкане. Това, частникът, е лоша работа. Държи се с нас, като че сме животни. Не знам за какво се взема. Мисли се за голяма работа. И краде! Много краде! Всеки ден от цеха излизат камиони, пълни до горе със стока и не казва на никого нищо. Къде ги кара, колко ги продава…А ние ги работиме. От хляба ни краде, мизерникът! Длъжен е да ни каже всичко!Сега е демокрация. И ние, работниците имаме права. Той си мисли, че като е собственик може да прави каквото си иска. Ама пък свещниците са много красиви! Тоя сигурно изкарва яко пари!

-Аз мога ли да си купя от тях?-попита Митко и меко добави – За щерката. Може пък дай харесат.

-Да не си луд!-огорчено възкликна Валя-Аз ще ти изнеса колкото искаш! Лесна работа! Оня краде с камиони аз един свещник да не мога да взема!

…добре, че влакът спря на моята гара…