Значи разбрахме се! – кой знае защо тъпата крава започна за стотен път да ми обяснява

Искам да се грижиш за бабата много добре! Ще й даваш лекарствата навреме (което означава на всеки 4 часа. Т.е няма свободно време. 24 часа, седем дена в седмицата, 4 седмици в месеца и т.н.)

Да е чиста (Знам де, знам! Когато се насере да й сменя веднага памперса, че ще й се изприщи съсухрения задник).

Не я оставяй сама, защото се разстройва и не е добре за здравето й! (разбирай 24 часа бъди на нокти, както се отбеляза по-горе. Но не защото на някой му пука за бабата. Проста манипулация, за да не излизам навън и хората да научат, че са наели нелегален имигрант да им работи в къщата)

– И за да те облекча, ти няма да готвиш. Всеки ден аз ще й нося храна (т.е. ще  идвам тук, за да те контролирам. Пък и  остатъците от обяда ми няма да ги хвърлям, я! Тази дъртофелница ще ги яде. Колкото до теб – не си малка. Прехраната си е твоя грижа!)

Заплатата ти ще е 400 евро на месец. Това е една много добра заплата. Лесни пари. Много пари. Защото няма да плащаш квартира, ток, вода. Ще харчиш само за удоволствия ( един вид, нали ви знам вас чужденките – само гледате да се забавлявате и да ни крадете мъжете.) Пък и ние не сме богати. То и работата ти не е много. Просто да се грижиш за свекърва ми.

А! Забравих да ти кажа (как пък не! Сигурно си ми го казала вече милион пъти!) Нямаме доверие на други хора. Затова няма да имаш почивен ден. Как да дойде друга жена, като не познава бабата!? Че и ти къде ще ходиш? Не знаеш езика, нямаш документи, може да те хване полицията. Нали си имигрантка! Пък и паспортът ти е у мен!

Да. Емигрантка съм.

Оставих съпруга си и две дъщери  у дома. Да се грижат един за друг и за болната ми майка, а аз тръгнах на гурбет. Да робувам за пари. Както много други други хора от моята родина.

Зарязахме живота си, за да си осигурим само съществуване.

Викат му демокрация и свободен пазар.

Бяхме задружно семейство. Обичахме се и градяхме заедно живота си. Сега всички сме жертва на системата. Същата тази система, която ни обещаваше светло бъдеще в западната цивилизация.

Сега станахме  и ние „европейци”.

Но не сме вече едно цяло. Бедни сме. Много бедни. Ужасно бедни. От грижи за прехрана обедняхме и в душите си. Станахме празни и злобни. И много уморени. Деряхме дните си с нокти, за да измъкнем живот от тях. Забравихме що е радост.

Поболяхме се от търсене на изход.

Е, намерихме го.

Сега децата ми живеят пак там, у дома. С баща си и баба си. Всеки ден са с приятелите си. Но вече нямат майка, а аз нямам деца. Имаме само спомени и гласове. Не мога да ги прегърна, да ги погаля, да им се порадвам. Да им покажа любовта си. Сега вече ще се обичаме само по телефона. Сега аз съм само един предмет в чужда къща, в чужда държава. Бавно, бавно любовта ни ще закърнее до важните, но безсмислени разговори, ограничени до две евро веднъж в седмицата:

-Как си, моето момиче? Добре ли си? (да, добре съм, мамо.А ти?) А сестра ти как е? Как върви училището? С баща ти разбирате ли се? Изпратих ви 300 евро. Не мога повече, че плащам висока такса в пощата, а останалите парички са ми за храна до края на месеца. Баща ти изплаща ли заема в банката? Ох! Свършва ми картата. Другата събота ще ви се обадя пак. Да слушаш и да сте добри деца … -и това е всичко.

Всеки ден живея със спомените от предишния ми живот. Помня как започваше и свършваше денят ни. Кой кога излиза и къде ходи. Храня се с това минало и се старая да не забелязвам настоящето.

Настоящето?!

Цивилизовано робство.

Окована съм не с железни вериги, а  с оковите на еврото. Нищо пари тук, но много у ТАМ, у дома.

Аз съм щастлива робиня. Доброволно встъпила в длъжност. За благото на дома.

Благоговея пред мисълта, че ТЕ са вече добре…Там.

Не забелязвам, че всеки ден бърша лайната на старата жена, повалена от страшен мързел на леглото.

Не забелязвам, че умирам всеки ден от глад, нали нямам пари за храна.

Но ТЕ имат.

Спя на пресекулки. Всяка нощ вещицата квичи от злоба, а през деня спи като пън.

Да спи. Аз трябва да чистя, пера, гладя и посрещам посетители.

Възрастни жени от селото  се събират около леглото на бабата, цъкат с език заради състоянието й и обсъждат времето, докато аз варя кафета. На тръгване ме потупват снизходително по рамото и ми говорят на напознат език.

Но аз не съм жертва!…Или съм?

Не знам.

Тук, в тази чужда страна, където съм толкова сама, сякаш съм накрая на света разбрах, че май-май никога не съм правила, това, което аз искам. Винаги само това, което някой друг го изисква. Обществото, обстоятелствата, политическа, икономическа или дявол знае каква още система..

Бях примерна гражданка. Една малка прашинка , част от цялото население на страната ми. Учих, защото така трябваше. Изучих два университета. Имах работа. Добра работа. Създадох семейство. Прекрасно семейство.

И тъкмо, когато заживях с мисълта, че имам здрави устои – всичко рухна.

Но не защото аз го исках.

А защото други хора го искат.

Хората, които управляват света.

Те решават дали ще имам работа, дом, семейство, здраве, храна.

Те определят  живота ми.

Не Господ в мен.

Нещо сбъркано ме управлява.

Имам съпруг, с когото живяхме в нашия си рай. Прекрасен човек, който след няколко месеца  ще започне да пилее парите ми с други жени. Защото е нормално. Човек е. Има нужда от ласки, внимание, присъствие. Ще ме забрави такава, каквато бях. Ще ме иска само като донор. И ако спра да изпращам проклетите евро, ще ме обвини, че обричам семейството на глад. И е прав. Защото ТАМ, в моята родина той не може да бъде нещо.

Всеки е НИЩО.

Имам  прекрасни дъщери. Красиви, надарени с ум. Талантливи. Млади. Пълни с енергия и живот.

И твърде бързо ще ги облее покварата на лесните пари. Просто ще трябва да отскочат веднъж месечно до пощата…И незабелязано ще започнат да искат още и все повече…

Ще ме забравят. За всички ще бъда само банка.

Банка, пълна с неразбиране, огорчение, омраза,страх, лайна, безсилие, безнадежност…

Да, съгласна съм, само да са добре…Не, че сега знам кое е добре.

В крайна сметка, всичко е без значение.

Нека само да се докопам до заветното евро.