Когато училищният звънец зънко обявяваше следващото междучасие, на централния вход се  събираше тълпа от обезумели ученички. Всяка една от тях се стремеше да Го зърне, надявайки се, че и тя ще бъде забелязана най-после. Защото Той не виждаше никого. Абсолютно никого.

Взорът Му беше устремен към нещо много далечно и никому непознато. Никога никой не знаеше какво мисли или чувства. Беше студен като камък, но погледнеше ли те с кафявите си очи, светът се променяше. Всички Го харесваха. Момичетата искаха да бъдат с Него всяка минута. Момчетата смятаха за чест да ритат заедно топка. На 15годишна възраст вече беше звезда.

Около Него вечно струеше любов. Но както всички Го обичаха, така и Го мразеха. Омразата беше защитата на всеки един, който не разбираше защо Той не иска да се впише във всекидневието.

Притежаваше някакъв необясним чар. Всъщност беше слаб и много дълъг. Не висок. Просто дълъг. За това прякорът Му беше Макарона. Лицето Му беше светъл пример за това, как растящото детско тяло в пубертета се променя неконтролируемо. Сега, като се замисля, Макарона беше даже грозноват. Но кой да ти обясни това, когато си на 13? Просто следваш вълната на тълпата. И всяко тайнствено нещо го обвиваш в романтични одежди.

И какво по-велико тайнство от това, да се влюбиш? Да трепка сърчицето ти, да отмаляват коленете ти и да чувстваш как светът живее за теб.Особено, когато никога до сега не си знаела що е то любов.

В един обикновен ден, когато всичко вървеше по старому, негов приятел се приближи до мен и ме поздрави любезно. Поиска да говори с мен, но не в училище, а някъде навън. Даже беше готов с предложението:

-След обяд в пет часа на Белите люлки! Ще дойдеш ли?

-Да!-незабавно и без да се замислям отговорих аз. -Ще дойда.

Изпитах вълнение. Може би страх. Какво ли е станало? Защо някой от звездната момчешка група иска да се видим? Защо не ми каже веднага какво става? Защо трябаше да чакам, за да разбера?

Земята просто  спря да се върти. Никоя училищната дисциплина не можа да хване и за държи вниманието ми. В следващите часове живях сякаш в несвяст. Говорех и се движех абсолютно машинално. Просто цялото ми съзнание беше изпълнено с въпроси. И на нито един от тях нямах отговор:

-Какво иска от мен това момче?

-Не знам!

-Може би ме харесва?

-Не знам!

-Да, ама ако той ме харесва, аз харесвам ли го?

-Не знам! Но може би го харесвам…Ами да! Харесвам го! Той е много симпатичен, има хубави модерни дрехи. Не ми се подиграва като другите момчета, че свиря на цигулка. Забавен е. Не е надут като Макарона…

Макарона?!

Ооох, Макарона! Ама разбира се! Аз харесвам Макарона и никой друг. Как можах даже да помисля за друго момче!Макарона! Той е моят принц! Решено! Ще отида на срещата и ще заявя, че не се интересувам от момчета! Ще бъда горда и недостъпна! И само за ще си знам, че тайната ми мечта е да свържа живота си с Макарона и с никой друг.

Браво! Може да съм малка, но аз знам какво искам! Ще свиря на цигулка, ще ходя на училище и няма да се занимавам с нищо друго. НИ-ЩО! Пък и след като Макарона е толкова надут, защо трябва да го харесвам? Защо да съм и аз като другите глупави момичета, които толкова примират за него, че чак са смешни. Да! Аз съм сериозен човек.

И като истински отговорна личност, аз пропилях 3 часа да избера подходящата рокличка за срещата. Даже сама си изчистих обувките. Разбира се закъснях с 15 минути, защото бях чела в една книга, че истинските дами винаги закъсняват. Всъщност аз бях там даже по-рано, но се бях скрила зад едно дърво. Исках да видя дали наистина ще ме чака. И ако случайно тръгнеше, аз щях да го пресрещна по пътя.

Не се наложи. Той просто седеше на пързалката и ме чакаше. Без да губи време с излишни любезности, момчето незнайно защо се огледа и простичко, с равен глас ми съобщи:

-Макарона иска да станете гаджета. Какво ще кажеш?

Нищо не разбрах. Почуствах се глупаво. За какви макарони ми  говори? Що за среща е това? Макарони?!…Макарони…или Макарона?!

МАКАРООООНА!

И какво за Макарона? Той каза нещо за Макарона!?

Прокашлях се смутено.

-Еееее, не се притеснявай, де! – весело каза момчето. – Той те харесва много отдавна, но се страхуваше да ти го покаже. Ти си толкова сериозна с всички! В междучасията  се  фръцкаш и му обръщаш гръб. Ама както и да е. Казвай сега, искаш ли го или не?

Ама какво говори той? Дали искам Макарона! Та нали това е мечтата на живота ми! Искам го и то ВЕДНАГА! ЗАВИНАГИ!

Да, но когато бях на 13 времената бяха други. Да те видят с момче беше равно на престъпление. Как да ходя с Макарона, като ме е страх? Всеки ще ме сочи с пръст и многозначително ще казва:

-Вижте я! Тя си има гадже! Тцтцтц….

Няма значение. Едно е да си просто с някого, друго е да си с Макарона. Заслужава си да рискуваш всичко.

Настъпи великият ден на първата ни среща.

Толкова жива никога не съм се чувствала.

И красива.

С целия ми зрял пубертетски опит, съзнавах, че сега строя живота си. Този мечтан живот. Любим човек до теб и всичко е приказка.

Срещнахме се на брега на Дунава.

Той беше много красив днес. Не Дунавът, а Макарона. Един такъв дъъъълъг, дълъг, с очи вперени, кой знае къде…Много романтично. Дъхът ми спря, когато ми каза, че ме обича.

Душата ми се зарея по облаците от щастие, когато долетя един комар. Кацна не където и да е, а върху мен. Но пак не където и да е, а точно върху зърното на напъпилата ми вече гръд. Оооох, как боли и сърби. Хапе ме безмилостно гадината, а аз не мога да се почешам. Та нали Макарона ще ме види как се опипвам! Очите ми се напълниха със сълзи от непоносим сърбеж.

Събрах сетни сили и казах високомерно:

-Виж какво! Я не ми губи времето с глупости!-и стремглаво хукнах към дома, яростно чешайки се по отровената гръд и проклинайки световната флора и фауна и майка им природата.