– Аа-а-а-а-а – Греам пусна в действие знаменитото си заекване – Трябва да ни кажеш дали твоите истории са истински или са чиста фантазия! Защо не споделиш с нас тайната си?

– Не е нито едното нито другото. – казах аз – Знаеш ли … Аз съм човек, който истински вярва в чудеса. Както се казва, живея си в моя свят.

Всички се засмяха.

– Аз почти никога не знам къде е линията между измислицата и реалността – продължих да обяснявам аз – Имам нужда само един малък детайл и фантазията ми е на макс.

– Разбирам – Греам ме подкрепи с усмивка – Но защо не ни дадеш пример? Покажи ни как работиш. Ето, вземи книгата си и я отвори на произволен разказ, за да ни разкажеш истинската история.

– Дооообреее. Нека да отворяяя …. Готово! Така… това е историята за скритите наркотици. Знаете ли я?

– Дааааа! – Греам и публиката изреваха с глас.

– Истинската история. Аз винаги исках да говоря френски. Поради различни причини  все отлагах, докато в един момент не реших, че сега му е дошло времето. Записах се в един курс и единственото, което трябваше да направя е да пълня колата с бензин и да бъда добра ученичка.

-Но имаше един проблем. Тази кола беше невъзможна. Без технически преглед, без застраховка, даже и без талон за собственост. Беше не само незаконно да я карам, но и доста опасно. Всичко в нея беше грешно и работеше противно на куп физични и какви ли не още закони. Никой не знаеше кога и къде точно ще спре, и за колко време. Да караш тази кола беше чист хазарт. Но, аз бях решила, че ще рискувам  по 40 километра на ден, за да науча френския.

Беше моят първи учебен ден. Прекръстих и подкарах колата.

Започна да става много топло. Двигателят беше горещ. Вътре в колата –  още повече. Бях пуснала отоплението вътре, за да помогна на мотора да се охлади поне малко. Лицето ми направо гореше. Беше краят на април. Навън беше слънчево и топло, а в колата беше сауна.

Всеки следващ километър добавяше още един градус топлина.

Ситуацията беше толкова плачевна, че ми се доиска да се случи чудо.

Затова си го измислих.

Значи, ще отида в училището и там ще се запозная с нови хора.

Те ще ме погледнат с любопитство и един смелчага ще ме попита защо лицето ми е толкова червено.

Аз ще разкажа историята си и ТОГАВА чудото ще стане.

Друг, френско не говорящ мъж ще ми каже, че знае какъв е проблемът и, че може да го оправи.

Аз веднага ще откажа добротата му, като сухо ще го информирам, че не мога да плащам за такива услуги.

Той ще ме погледне с изненада и ще ми каже, че не иска заплащане за помощта си.

-Добър човек – Греам се врътна към публиката и ги погледна с лице, увиснало от недоверие и всички се засмяха.

-Ооо, да! – потвърдих аз – Много добър човек! – и продължих с историята … ъъъъ… с разказа за мечтата си.

И тогава започнах да мисля.

Ха! Когато бях млада, беше напълно нормално да получа каквото си поискам.

Аз бях красавица и всеки се буташе да ми засвидетелства добротата си и да си предложи услугите.

Не че съм сексистка, но сега съм на 60 години!!!!

В студиото избухна залп от смях.

-Така, както си карах и се варях в собствен сос, фанатазията ми се развихри. Оказа се, че имам история, но нямам представа какво се случва в нея.

Очевидно е, че трябва да намеря причина, която да кара френско не говорящият мъж да поиска да оправи колата ми… освен очевидната му човещина, разбира се.

Ако няма интрига, няма да има интересна история.

Ето така дойде идеята за наркотиците.

Рикардо имаше нужда от място, където да скрие дрогата, която бешпе свил от местен наркобарон.

Моята кола му дойде като манна небесна. Той ще я подплати добре с пакетите, аз ще си я карам от доволна по-доволна и всеки ще е щастлив.

Ето това е историята на този разказ.

-А срещна ли поне един Рикардо, когато отиде в клас? –попита Греам.

Докато моделирах историята в сварения си мозък, аз започнах да мразя  Рикардо за всичко, което ми причини – залата избухна в смях – Когато влязох в класната стая аз бях вече толкова ядосана, че всеки Рикардо, който ми предложи помощ  за колата, щеше да изпадне в шок от силата на гнева ми!

Така мина моето интервю с Греам Нортън.

Беше забавно. Беше приятно.

Аз харесвам Греам и беше чест за мен да бъда поканена в неговото шоу.

Но … има едно голямо ‘Но’.

 

Участието ми  в шоуто на Греам Нортън е чиста фантазия. Фантазия, запалена от жегата в колата.

И сега истината.

Беше краят на  април. С  моята незаконна и опасна кола отивах отивах на курс по френски.

Беше адски топло вътре, защото двигателят беше загрял яко.

Аз си мислех, че в този момент имам нужда от чудо. И колкото и да вярвам в чудеса, аз знаех, че в този точно момент нито едно няма да стане.

Затова си го измислих.

Измислих си как ще отида на курса и там един добър човек …. ако сте чели разказа знаете как се развиха нещата в главата ми.

Бях решила да напиша тази история, но не знаех как да я структурирам. Помислих си, че ще е добре да се развие като диалог.

Така се сетих за Греам Нортън.

Преди време той много ми харесваше. Гледах всяко негово шоу и се забавлявах от сърце.

Беше удоволствие.

Беше нещо добро.

Сега? Сега не искам и да чуя за него и шоуто му.

Остарял формат.

Безинтересни ситуации.

Оркерстрирани реакции.

Набедени за звезди хора, разказват всекидневни истории на човек, който получава съкровищницата на Соломон като месечна заплата, докато зрителите се наслаждават на личния си душевен оргазъм, че  и Брад Пит е като тях.

Просто човек.