This is a story about the moral of an average post-comunism person.

It says that I was having a snooze while traveling on a train.

In my compartment was a man reading a newspaper. Soon a lady came in and it turns out they knew each other.

After spending some time to share informationa bout their lifes, they started speaking about her job.

She was working in a private little factory.

It was a big deal at the time. The private sector was something new and almost exotic, but scary too. People didn’t understand the mecanism of ruling a private business.

Therefore she was very against the owner of the business. She couldn’t understand why he has to earn so much money for him self.

That was (and i think it is still) an issue; one to have more than the others.

She was naming the business owner a thief.

The man was listening with interest and he asked what did they produce.

‘Candelabras’ she answered and helpfully asked her old friend:

‘Would you like me to take one out for you?’

Влакът бавно се поклащаше и както си е редно започнах да се унасям в сладка дрямка. Всички звуци са ми познати. Чувала съм ги безброй пъти – тракането на колелата, гласовете на хора от съседните купета, шумоленето на вестника, който мъжът срещу мен разлистваше.

Тишина, изпълнена със звуци.

На една от поредните гари в купето влезе жена. И като доказателство, че светът е едно голямо село, се оказа, че тя познава моя непознат спътник.

И се започна:

-Ха! Митко! Ти ли си? Не съм те виждала от години! Откакто те съкратиха от завода! Добре ли си? Как я караш?

-Хееей, Валя! Каква изненада! Радвам се да те видя! Как си ти? Децата?-мъжът сгъна припряно вестника и стана да помогне на жената да качи всичките си чанти и кашони с бурканим след което я покани да седне на седалката до него. Тя, разбира се, не дочака втора покана  и се настани радостно фамилиарно до Митко.

Аз не съществувах.

Ала скоропостижно разбрах, че големият й син вече е студент първа година в Университета. Месеци наред се е подготвял за изпитите и добре, че и професор Димитров бутнал едно рамо…

-Да учи, че без образование не си за никъде. Не, че ако вземе диплома ще си намери работа, ама знаеш ли какво може да стане. Дано се променят времената, докато завърши – изпъшка Валя и снесе информация за малкия си син – Много е буен. Не знам какво ще стане от него. Онзи ден се скарал с друго момче, та ме викаха  в училище да ми се карат. Умрях от срам! Ама и аз съм се разприказвала – изведнъж се усети морната майка – Кажи какво става с теб?-попита тя стария си познайник.

-Аз? Какво да ти кажа? Разведох се преди две години, ама още не сме се разбрали с моята за имотите. Не съм очаквал, че ще стигнеме до тук. Да се караме за вилата и за малкия парцел на село! – огорчено съобщи Митко и продължи с по-бодра нотка – Но поне работя. Те, парите не стигат за нищо. Знаеш как е. Поне за а издръжката на дъщерята са достатъчни. Че порасна момичето и си иска своето!

И двамата ми спътници се замислиха дълбоко. Всеки за нещо свое. За миг се размечтах, че са си казали всичко…но не би…

-А ти работиш ли, или те съкратиха и теб? – Митко наруши тишината.

-Аааа, работя, слава Богу!-гордо съобщи дамата – И мен ме съкратиха от завода като теб, но си бързо намерих работа в един частен цех. Правиме свещници от ковано желязо. Ама шефа ни, нали е частник, съдира ни кожите от бачкане. Това, частникът, е лоша работа. Държи се с нас, като че сме животни. Не знам за какво се взема. Мисли се за голяма работа, все ни кара да работим. Сякаш нищо не правим. И краде! Много краде! Всеки ден от цеха излизат камиони, пълни до горе със стока и не казва на никого нищо. Къде ги кара, колко ги продава…А са много красиви свещници!

-Аз мога ли да си купя от тях?-попита Митко.

-Да не си луд! – огорчено възкликна Валя – Аз ще ти изнеса колкото искаш! Лесна работа!

…добре, че влакът спря на моята гара…