Направо Ми Се Вие Свят От Това Люшкане.

За мен вече няма значение дали вълните са големи или малки. Поднасят ме наляво-надясно. Понякога ме вдигат толкова високо, че ясно виждам – няма никаква земя наоколо. Най-близката е в посока надолу, но аз не мога да потъна. Тия идиоти, които ме хвърлиха във водата ме обрекоха на вечно къпане. Мислиш, че ги грозеше някаква опасност и искаха да се отърват от мен?

Не.

Просто бяха пълни с любов. Те се обичаха. Обичаха и всичко останало. Обичаха целия свят.

Очите им бяха пълни със сълзи от щастие.

Ръцете – здраво вплетени една в друга.

Телата – плътно притиснати, изгарящи от страст.

Сърца, пълни с любов.

( толкова е сладникаво, че ти се доповръща, нали?…между нас казано)

Нооооо, това не им стигаше! Искаха всеки да знае за тяхното щастие.

И написаха Писмото.

Наивно, но напълно искренно:

„Ти, който четеш това писмо, знай!
Ние сме две влюбени сърца. Нашата любов е неповторима! Никой никога не е обичал така силно и всеотдайно, както се обичаме ние!
С това писмо те правим съпричастни към нашето щастие. Изпращаме късче от нашите души на теб и на целия свят!
Обичаме те!”

След това грижливо сгънаха писмото, напъхаха го в мен и ме хвърлиха във водата.

И сега аз съм само една малка, самотна пластмасова бутилка, която носи любов на света върху крилете на морските вълни.