Цивилизовано Робство

– Значи, разбрахме се! – започна за стотен път да ми обяснява тъпата крава, без да знам защо. – Искам много добре да се грижиш за бабата! Ще й даваш лекарствата навреме – тоест на всеки четири часа.

Разбирай, няма да имам много свободно време. Ще съм с нея денонощно, седем дни в седмицата, четири седмици в месеца… без край.

– Да е чиста! Знам. Когато се насере, да й сменя веднага памперса, за да не се изприщи съсухреният й задник.

– Не я оставяй сама, защото се разстройва! Разбирай: 24 часа бъди на нокти. Но не само защото някой го е грижа за бабата, а за да не излизам навън и хората да не разберат, че са наели нелегална имигрантка.

– И за да те облекча, ще поема част от работата ти. Ти няма да готвиш. Всеки ден тя щяла да носи храна. Тоест – ще идва да ме контролира. А и остатъците от нейния обяд няма да ги хвърля, я – дъртата ще ги яде. Колкото до мен – „не съм малка, прехраната си е моя грижа“.

– Заплатата ти ще е 400 евро. Много добра заплата! Лесни пари! Защото нямало да плащам квартира, ток, вода. Щяла съм да харча само за „удоволствия“. Нали ни знаела нас, чужденките – само гледаме да се забавляваме и да им крадем мъжете. А и тяхното семейство не било богато. Работата ми е малко – „само“ да се грижа за свекърва й.

– А! Забравих да ти кажа… Как пък не! Сигурно ми го е казала милион пъти вече. Нямали доверие на други хора. Затова нямало да имам почивен ден. Как да дойде друга жена, като не познавала бабата? И аз къде щях да ходя? Не знам езика, нямам документи, можела да ме хване полицията. Нали съм имигрантка. А и паспортът ми е у нея.

Да. Имигрантка съм.

Оставих съпруга си и двете си дъщери у дома, да се грижат един за друг, както и за болната ми майка. А аз тръгнах на гурбет. Да робувам за пари. Както толкова много други хора от моята родина. Зарязахме живота си, за да си осигурим само съществуване. Нарекоха го свободен пазар.

Бяхме задружно семейство. Обичахме се. Градяхме заедно живота си. Сега всички сме жертви на системата, същата, която ни обещаваше светло бъдеще в мечтаната демокрация. Станахме „европейци“. Но вече не сме едно цяло. А и сме бедни. Ужасно бедни.

Обедняхме и в душите си. Станахме празни, злобни, уморени. Дерем дните си с нокти, за да измъкнем живот от тях. Забравихме що е радост. Поболяхме се от търсене на изход.

Е, намерихме го.

Децата ми живеят там, у дома ни с баща си и баба си. Всеки ден са с приятелите си. Но вече нямат майка. А аз нямам деца. Имаме само спомени от един отминал живот и гласове, които чуваме веднъж в седмицата. Не мога да ги прегърна, да ги погаля, да им се порадвам. Да им покажа любовта си. Сега ще се обичаме само по телефона. Аз съм предмет в чужда къща, в чужда държава, за да могат те да бъдат хора в нашата. Любовта ни бавно ще закърнее до важни, но безсмислени разговори, ограничени до две евро веднъж седмично:

– Как си, моето момиче? Добре ли си? А сестра ти? Как върви училището? С баща ти разбирате ли се? Изпратих ви 300 евро. Не мога повече, че плащам висока такса в пощата, а останалите пари са ми за храна до края на месеца. Баща ти изплаща ли заема? Ох, свършва ми картата. Другата събота ще ви се обадя пак. Да слушате и да сте добри деца…

И това е всичко.

Всеки ден живея със спомените от предишния си живот. Помня как започваше и свършваше денят ни. Кой кога излиза и къде ходи. Храня се с това минало и се старая да не забелязвам настоящето.

Настоящето? Цивилизовано робство.

Окована съм не с железни вериги, а с оковите на еврото. Нищо пари тук, но много там, у дома.

Но аз съм щастлива робиня. Доброволно встъпила в длъжност. За благото на дома. Благоговея пред мисълта, че те са добре… там. Не забелязвам, че всеки ден бърша лайната на стара жена, повалена от мързел на леглото. Не забелязвам, че умирам от глад, защото нямам пари за храна. Защото те имат.

Спя на пресекулки. Всяка нощ вещицата квичи от злоба, а през деня спи като пън. Да спи. Аз трябва да чистя, пера, гладя и да посрещам посетители. Възрастни жени от селото се събират около леглото й, цъкат с език и обсъждат времето, докато аз варя кафета. На тръгване ме потупват снизходително по рамото и ми говорят на непознат език.

Но аз не съм жертва… или съм? Не знам.

Тук, в тази чужда страна, толкова сама, сякаш накрая на света, разбрах, че май никога не съм правила това, което аз искам, но винаги това, което някой друг изисква. Обществото, обстоятелствата, политическата, икономическата или дявол знае каква система.

Бях примерна гражданка. Малка прашинка от населението на страната ми. Учих, защото така трябваше. Изучих два университета. Имах добра работа. Създадох прекрасно семейство. И тъкмо когато заживях с мисълта, че имам здрави устои, и всичко рухна. Не защото аз го исках. А защото други хора го направиха. Хората, които управляват света. Те решават дали ще имам работа, дом, семейство, здраве, храна. Те определят живота ми. Не Господ в мен. Нещо сбъркано ме управлява.

Имам съпруг, прекрасен човек, с когото живеехме щастливо и уредено в нашия малък рай. Знам, че след няколко месеца ще започне да пилее парите ми с други жени. Нормално е…някак си. Човек е. Има нужда от ласки, внимание, присъствие. Ще ме забрави такава, каквато бях. Ще ме иска само като спонсор. И ако спра да изпращам проклетите евро, ще ме обвини, че обричам семейството на глад. И ще е прав. Защото там, в моята родина, той не може да бъде нещо. Всеки е нищо.

Имам прекрасни дъщери, красиви, умни, талантливи, пълни с енергия. Но твърде бързо ще ги облее покварата на лесните пари. Просто ще трябва да отскочат веднъж месечно до пощата… и незабелязано ще започнат да искат още и още. А мен ще ме забравят. За всички ще бъда само банка. Банка, пълна с неразбиране, огорчение, омраза, страх, лайна, безсилие, безнадеждност.

Да, съгласна съм, само да са добре.

Не че вече знам кое е „добре“.

В крайна сметка всичко вече е без значение.

Нека само да се докопам до заветното евро.